Наталия Дочева

ЕДНА НЕЗАПОЧНАТА ЛЮБОВ

ЕДНА НЕЗАПОЧНАТА ЛЮБОВ
Часовникът отекваше в ноемврийското утро из целия град.
Дан, дан, дан… – ритмично отмерваше времето. Но този път неговият звън не стряскаше даже и най-ранобудните. Градът посрещаше утрото като разбунен кошер. През плетища, покрай отворени двери и в незатварялото през цялата нощ градско кафене можеха да се видят групички хора. Техните напрегнати лица чат-пат угрижено отправяха погледи на изток. Всички тръпнеха в очакване. Още предния ден и последните турски семейства тичешком се бяха изнизали от града, подгонени сякаш от чума. А то каква чума! ”За едни сватба, а за други брадва“ – мълвяха старите етрополци. Братушките наближаваха. Никой не пофащаше работа. Запретнали ръкави българите чакаха.
По обяд се появиха сякаш вшхър конниците на генерал Дандевил. Цял град се изсипа да ги срещне – китки здравец, хлебец, водица, всеки да посрещне скъпите гости, да ги настани в своя дом, голяма чест за рода си да стори.
Марийка плахо стоеше накрая. Хората се бутаха, понякога блъскаха девойчето. Тя стискаше китка здравец и упорито стоеше на мястото си. Едно слънчево зайче весело си играеше с черната и коса, а щом мръднеше – подскачаше по нослето и очите и. Девойчето потърка с юмруче лицето си и примижава весело. Когато отвори очи пред нея се бе спрял едър кон.

  • Здраствуйте, как Вас Зовут?
  • Аз, аз… – вдигна поглед и заекна Марийка. Слънчевите лъчи бяха спрели и блестяха в златните коси на един руски войник. – „Боже мой, какъв великан“ – разтуптя се сърцето на момичето. Тя усещаше неговия поглед как я изучава, от което цялата и кожа настръхна, а лицето пламна като огън.
    Ваня почувства вълнението на момичето и скочи пъргаво от коня си. „Каква красота! Ах, каква прелест и нежност!“ – замрежения поглед на войника поглъщаше българската хубост. Той протегна ръка, взе смачкания здравец и го стисна до сърцето си.
  • Меня зовут Иван, Ваня. А теб?
  • Аз се казвам Мария – едвам продума девойчето.
  • Мария, Маша – так зовут моя сестра. Колко радва аз. – И той започна да разказва с просълзени очи за своята по-малка сестра.
    Марийка слушаше. Думите се лееха покрай нея и галеха сърцето и.
  • Марийке, защо стоиш така като вкопана. Покани госта у дома. Все ще се намери място и храна. Ох, войничето сигурно е хем изморено, хем пригладняло. – отнякъде се появи Марийкината майка.
  • Зравейте. Аз съм майката на Марийка. Леля Пена се казвам. Заповядайте у дома.
    Ваня стисна протегнатата ръка и целуна коравите женски длани.
  • Спасибо мамушка!
  • Боже мой! Аз трябва да целуна твоята ръка и до земята поклон да направя, че ни тървахте от агарянското тегло. А ела у нас,гост бъди ни. Много ще се радваме – и тя поведе войника към долния край на града.
    След тях притеснено заситни Марийка.
    Къщата и се намираше накрай града. Малка, с две стайчета – едното кащата с огнището, а со него спалнята. Беднотия. Едвам свари Марийкиния баща да направи подслон за младата си невеста и едно дърво го повали , докато градяха дома на Мехмед Ага. Не дочака идването на рожбата си. От тогава се зачерни леля Пена. Едвам двата края свързваше. Крак не подвиваше по чужди домове да слугува. Рано бръчки набраздиха хубавото и лице, мазол до мазол покриха ръцете и. Но успя да отгледа щерка си Марийка и нейната помръкнала хубост в дъщерята засия.
    … Дните се нижеха. Ваня свикна с българското семейство. Привърза се към леля Пена като майка. Тя залъка си даваше за него, като роден син го гледаше. А Ванините очи все към Мария. Сутрин стане – с поглед търси. През деня на учение – все тя му е в мислите, а вечер в неспокойните сънища. Все около нея се въртеше: ту вода от кладенеца ще извади, ведрото ще и носи. Марийка готви, шета, а Ваня седи, страх го е да я погледне, но очите му все към нея бягат.
    А Марийка – легна и Иван на сърце. В началто смутена и плаха тятръпнеше от вълнение. Сърцето и тупгеше бързо под сукманчето, ръцете и трепереха, а лицето издайнически пламтеше. Скришом ще вземе дрехите на Иван да ги изпере и позакърпи. Започна даже кенарена кърпа да му бродира.
    Леля Пеня се досещаше какво става с младите. Майчината и душа се свиваше от тревога, но сърце не и даваше да застане между тях. Двамата млади-зелени, от Бог с хубост дарени.
    Една вечер Ваня се върна разтревожен. На другия ден ги чакаше заснежения Балкан.
  • Боже, в тоя студ! Какви виелици има! – изплака леля Пена. – Марийке, дай да намерим по-топли дрехи на Ваня. Иди до стрина Кольовица, нека ти даде някое елече от нейния син, някои вълнени чорапи.
    Цяла вечер огнището гореше. Час по час леля Пена буташе в него по някоя цепеница, за да е топло на Ваня, да сбере малко топлина за Балкана.
    Уморен той похъркваше на миндерчето.
    В стаята, сгушена в ъгъла си Марийка не спеше. Сълзи обливаха моминското и лице.
    На сутринта всички станаха рано. Леля Пена тиха нареждаше докато слагаше закуската.
    „Защо чаках толкоз! Защо не и казах! Защо не и поисках ръката!“ – ядосваше се Ваня.
    „Защо бягах от него! Какво ще правя сега? Той ми е на сърцето!“ – ридаеше момичето.
    Марийка смело стана и му протегна мокра, недовършена кенарената кърпа.
  • Вземи я, Ваня. Ще те чакам да се върнеш при мене!
  • Спосибо. Я вернус…
    … Изви се буря. Цяла нощ вилня из Балкана. Вятърът фучеше подгонил снежни вълма. Бучаха вековните дървето. Студ сковаваше всичко наоколо.
    „Майчице, колко ми е студено. Ох, колко ме болят краката и ръцете. Не мога да дишам!“ – свит до един бук Ваня трепереше.
    Изведнъж белотата отстъпи място на зелено. Едно зелено, зелено поле и там под брезичките огряна от слънцето Марийка весело му махаше с ръце. Ваня се засмя, протегна ръце и затича към нея.
    На сутринта го намериха протегнал ръце, а в тях българска кенарена кърпа.
    Наталия Дочева
1 Отговори

Напишете коментар

Включете се в дискусията
Заповядайте!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.