*

Разговаряме с Иванка Антонова (Гръбчева по баща), видна етрополка от известна фамилия и сладкодумна разказвачка на истории. За нас това е един впечатляващ и емоционален разказ за миналото, старите етрополски родове и детството от началото на миналото столетие.

Казвам се Иванка Антонова, по баща Иванка Гръбчева. Аз съм от този род Гръбчеви, който се е заселил много от отдавна от Тревненския район. В Трявна има на автогарата спирка, която носи името село Гръбчеви. Моите родители, баща ми специално, знаеше от своите прародители, че са дошли от този балкан. И може би, по начина, по който се приема в нашия район, като дойде някой пришелец, го наричат ябанджия. Оттам тръгва фамилия Гръбчев. Аз имам данни за пра-пра дядо ми. Той се е казвал Тричко, имал е два сина, Цено и Павел и оттам тръгват два клона, от двамата братя и аз съм от клона на Цено. Това е пра-дядо ми, а дядо ми се е казвал Иван, на който съм кръстена, понеже все момичета са раждани и само две момчета. Ние сме седем деца. И при това положение са казали: „каквото и да е ще носи името на дядото”.

С какъв занаят са се занимавали?

В Етрополе е имало 42 занаята и той е бил мутафчия. Даже, когато са строили къщата, която е строена първата година след Освобождението имаше отвод – външно открито помещение и имаше по дъските отвори, откъдето е теглена преждата за гайтани. Мутафчийте правеха козяци, торби, той е правел повечето гайтани и други неща. Освен това шинди е правел. Шиндите знаете за таваните, но основно е бил мутафчия. Правеше много конски торби, защото така се пренасяше багаж. Постилки, занимаваше се само с това. От бащината страна родовото име е това.

Майка ми е от един много богат род – Паликарови, ама безкрайно богати, че се спори дали името е от гръцко – „паликар” – ерген или е името от това, че „пари кара”. Той верно е имал пари, защото е имал много ратаи и е бил съсед по дюкяни с бащата на Христо Ясенов – дядо Туджар. И при това положение е стигал до 30 души ратаи и те са разказвали, че нощно време ги карал с количка парите с чували, да ги местят от едно място на друго. Той е имал много земя. Има легенда, която никой не я потвърди, знае я само една велможка, прабабата на моята майка. Тя е била дъщеря на Цеко Хаджицеков. Казвала се е Елена и е била много властна жена и имала още един син, Иван се е казвал, той не е бил женен, починал е ерген. Преданието е било такова, че той е срещнал през планината, през римския път и прехода Златица-Пирдоп, бил срещнал турче, което е било с много пари, може да не са били само пари, а злато и че е убил турчето. Това е легендата, но моята майка не знаеше нищо.

Баща ми работи в София. Ние сме живели без имот, макар чи баща й, този въпросен Паликаров, е държал от братската могила до паметника Прогон имоти, това са били негови ливади. Обаче не му е провървяло много, защото 1916-та година започва адска криза за него, става поръчител и не знам какво и фалира. Напълно. И умря 1942 година, но в такова състояние, че се страхувах и срамувах от него. Първо, той се жени на 40-я ден, след като е отровил първата си жена. Тази баба е надвила и е отровила снахата, тя е оставила три деца и е била бременна. И после се научава, че той е дал 200 лева златни пари на един хекимен (лекар), който е бил единствен в Етрополе да й направи някакво лекарство. Не съм си поставяла за задача да помня всичко – или е родила детето и е умрела, или с детето, но и детето умира. Майка ми е била на шест години, когато е останала без майка, тя е била първородното дете на стария Паликар, носили са я на гръб, защото не е могла да ходи, да види майка си и да се прости с майка си. И той на 40-я ден завежда една попреминала мома, която не е била първа младост и от първата имал шест деца, от които са останали три живи, а от втората 16.

Толкова много?

Да, защото тя четири пъти е близнила. Четири по две осем и другите.

Коя година сте родена?

Аз съм родена 1929 г., сега на пети септември живот и здраве ще навърша 90 години.

Какви са първите ви детски спомени за Етрополе?

Детските ми спомени са ми любими, те са свързани с Етрополе. Там съм се родила, живях, учих, в Етрополе се ожених, родих. От 1948 година съм софийски жител. След десети ноември станахме обратно жители на Етрополе, защото тогава беше лесно, записваш-отписваш. Синът ми започна да строи вила в Етрополе, а мъжът ми си запази софийското жителство.

А съпругът Ви също ли е етрополец?

Не той е от Драгоман. Дойде на работа в Етрополе, беше инспектор по кожарската промишленост към Министерство на индустрията, тогава така беше. Та Горна Оряховица, Ловеч, Тетевен са кожарски район и в Етрополе му беше седалището. Аз след Девети септември отидох в София да уча в трета девическа гимназия, преди Девети не си и помислех да уча. Само плачех, че не ми дават да уча, защото баща ми в София е работил различни работи и е постъпил в пожарната. Там е имал един наш съсед етрополец, който се е оженил за балдъза на Захарчук, той е бил шеф на пожарната. И пожарната е станала петдесет на сто етрополска. Според бройките, които са ги имали там. Баща ми е бил там, но когато брат ми попада в затвора за нелегална дейност, той брат ми е бил малолетен, но независимо от това, баща ми го уволняват от пожарната.

Това военните години ли са?

Не, това е 1933-та година. Брат ми е бил на 17 години и понеже го залавят в нелегална печатница, печатал е материали, преди това е дошъл на 14 години в София да учи и се е записал в механотехническото училище да учи и пак не са стигали парите. Ние сме останали четири сестри и един брат – две деца са умрели. И сме останали четири момичета със сакатата ни майка, без никакъв имот и свекърва без пенсия. Баща ми е работел в пожарната, изпращал е, каквото е можел да изпрати, но ние си знаем как сме живели. Защото е делял парите на две.

Брат ми е ходел в пожарната да мие колите и е отивал в кухнята, че ще му дадат една чорба. Като го хващат в нелегалната печатница 33-та година, го осъждат и го пращат в затвора, а баща ми го уволняват и го прехвърлят в чистотата. И в чистотата работел всичко. Гальотаджия…

Тежки години са били!

Много, но детството не се повтаря, защото ние сме били равни, само децата на учителите са били повече от нас, но и те са се държели с нас, не са се отделяли от нас. Всичките сме ходили боси, напукат ни се краката, но няма значение, въпросът е че ходим. Всичките сме гладували и сме гледали в ръцете на другите какво ядът, но това не ни е дразнило.

Аз бях в първо отделение, ваканция и една моя първа братовчедка се ожени за един, който с братята си направили кожарска работилница – табахана и тя като се ожени беше работничка в тази фабрика. И тя като се ожени аз почнах край нея да се въртя, тя е по-голяма от мен доста. И те скубеха кожи, тези жени… и аз ходих при нея – правеше ми от кожи, едни пръсти, защото кожите ги подмазват с арсеник, който разяжда. Тя специално ме вземаше на едно столче и слагах кожата и дърпах, дърпах, колкото можех и тя я вземе да я обработи. И ще ми даде, ще ме заведе да пия една боза или ще ми даде едно парче самун. Самун от фурната хляб, иначе царевичен хляб и качамак ядем. И аз покрай нея и там се беше родила едно дете в тая фамилия, те трима братя и аз като малко нещо се откача от дома и тичам при детето. А то в пелени дете и аз край него, защото майка му като го роди и айде на работа. Цял ден работят жените – вълна сушат, вълна пренасят, сядане няма. И имаше такъв лаф. Става дума за фамилия Билеви, ние диалектно викахме „В Бильовци да не си кон и жена“ – означава много работа. И аз покрай детето и тя ме хареса много майката и като каза „ти ще го гледаш, докато работя”. И аз така, седя по цял ден там, тя е на простора, където сушат вълната, детето се разплаче, време е да яде, увито е като пашкулче, аз го взема, занеса го до реката на брега, защото сушенето ставаше на брега. И аз и го занеса, тя милата, от нея вода течеше, защото много тичане, обръщат вълната много пъти, докато изсъхне. И тя като го вземе, ма седне, и като картината на Майстора… като седне духа в пазвата си да и се охлади млекото и като го прегърне, накърми го и айде пак в ръцете ми. А там спеше детето ми, там ядяха и до вечерта. И като спи детето най-стария брат, Гълъбин се казваше, той се водеше нещо като началник ще викне отдолу, а там където се сушат кожите на един етаж, една стаичка направена, на втория етаж и това както казват, му беше кантората. Има там една кушетчица и детето там спи. Имаше едно бюро и от ония телефони, дето се навиват и детето там на кушетката спи и аз съм вътре и той ще викне, ама като викне го чуват чак до часовника и аз се покажа „Айде, върви да донесеш вода, че работниците са жадни”. И аз слизам по стълбите и две стомни, ама толкова големи, че като вървя трябва да мина през двете реки, имаше брод, през който идваха каруците с кожите, камион и всичко и не беше дълбока водата и аз със двете стомни и като вървя през брода, камъните се удрят в стомните. Щото тежки. Отивам пълня ги, връщам се с водата и като я вземе първия работник, не пие от „цицката”, както викат етрополци от „бозката” а от главишника, от широкото и докато стигне стомната до последния водата свършила. Той е ял лук, кукурузник и сол, какво друго. И какво друго да направи освен да изгаси този огън, дето гори в него. Изпразнят стомните и той ги сложи в краката ми и „пу” изплюе се на един камък и каже „Докато изсъхне плюнката да си дошла със стомните ”. И аз ще кажа „ама много ми са тежки” и той „Айде, тичай, тичай и донеси…”

Колко годишна сте били?

Ами това е ваканцията от първо за второ отделение. Била съм на седем навършени. И по цял ден съм с детето. И като започнах второ отделение, ходех та взимах детето от къщата, тя в центъра точно срещу изгорялото читалище – Билевата къща е в центъра, има надпис на нея. Взимам детето, занасям го у дома – в часовете, в които трябва да бъда на училище го гледа мама. И аз се връщам и продължавам да го гледам докато го вземат, то вече беше станало на годинка. И си спомням зимата, имаше една чешма, до църквата, която я оставяха да тече да не замръзне и станало пързалкаи няма откъде да се мине и аз зимата с налъми и го нося в ръцете си и като се подхлъзнах на тая ледена пързалка и паднах, ама паднах на гръб, не го изпуснах и много се бях изплашила, да не го осакатя като майка. Но тия хора ми бяха гласували пълно доверие, гледах го повече отколкото майка му и така до четвърто отделение. А най-смешното беше, в четвърто отделение като бях, Етрополе беше подчинен курорт на софиянци. Евтино, близко и идваха много софиянци – стая вземе за 15-16 дена. В една къща на мой съученик бяха дали една стая на едно семейство с две деца – една тригодишно и едно по-голямо. Аз – слугинче при тях и като се ядосат децата едното ще ме хване за косата да ме скубе, а другото ме бие. Майката на моя съученик, хазайката фактически, викаше „Како, како, защо те мъчи майка ти, та те не прибере, преди дето бяха, поне даваха нещо да яде на момичето, а на теб и това ти не дават.” Като ядът, каквото остане по чиниите ми даваха да ям и това е. И може би петнадесет дена се водех слугинче на тези деца и така. Аз и пари не взех, че докато се спазарим и те заминаха и така ваканции… детство… ненагледно…

На какво играехте?

На народна топка, много и то имаше няколко деца да имат истински топки, иначе правихме от парцали, което е нищо. Събирахме от конска грива и лайна от кравите и го мачкаме, мачкаме и после го правим на топки, сушим го, но те бяха тежки и като те удари, ще те събори. И това е народна топка. На попляк… знаете ли какво е?

Не!

То си е етрополска дума – една такава голяма пръчка, прави се на четири страни да бъде, подострена като молив и една толкова дълга (показа с ръцете си) в предната част извита, прави се една дупка, не дълбока, неширока и се получава попляка се слага така (показва) и в тая дупка, подпираш и броиш едно две три и хвърляш и отстрани има дето гледат на какво разстояние е отишъл попляка и кой най-дълго може да хвърли. После имаше стъклени топчета от лимонадените шишета, и кой колкото топчета има и правим пак една такава дупка и се нареждаме колко души ще играеме и почваме с топчетата, слагаш го на земята и целта е да влезе в дупката. И непомня сега колко пъти ти влезе в дупката, толкова пъти те се води бройка и другият е зук, защото не е успял.

На кокалчета, момичетата много играехме на кокалчета, задните крака на агнетата, викахме им ашици, те се едни белички, извитички, много приятни и даже си играехме и като правят яйцата и свършат с боядисването си ги боядисвахме, но по мое време рядко имаше, както сета цветни яйца, имаше само писани и плескани. И боядисвах ме си кокалчетата и играехме, беше много забавно. „Напреждане” – един дълъг конец слагаш го така (показва между пръстите си) и има фигури, магаре…обръщане на конеца с пръста надолу кръстосано, с пръста нагоре кръстосано… различни фигури се получават, но не се вади от ръката, седи си на пръста. Други игри с кукли, ама къде кукли, мама беше ни оплела от черна прежда и напълнена с вълна една кукла, направена с поличка, тя, мама, много плетеше и това беше „арабчо”. Направено за първото момиче, та беше останало да живее до мойта дъщеря. Тя, мойта дъщеря като се роди вече имаше кукли, но тогава, когато бяхме малки имаше само при богатите …

Източник: https://legendsseekers.travel.blog/