Години, години, години…
Вървя по стария път…
Кръстопътят ме спира,
пожълтели кукурузи шептят.
Чувам ромона тих на чешмата,
листовея на ореха стар…
Няма ги. Няма ги вече
нито ореха, нито чучура,
нито портите тежки ковани,
лъхащи обич, нежност и чар…
Пътят единствен вечен остава.
Той ме отвежда във родния град.
Няма ги белите варосани къщи
с кепенци, чардаци и дълги стрехи,
няма дворове с кладенци хладни,
бухнати чемшири, орехи, асми…
Всичко отмина в спомени само.
Израства бетонов, алуминиев град.
С шум динамичен диша епохата.
Екнат над сградите саксофони и смях.
Години, години, години…
Музеят ще гони забравата,
ще съхранява документи, следи
от поколения, тука живели
във робство и слънчеви дни.
Години, години, години…
Векове ще преминат, и пак
ще обичат хората китния
с богата история Етрополе град.