За мен дядо е човекът, който ме научи на голяма част от нещата, които ценя най-много. Той почина, когато бях на 8 години, но аз ще го запомня като моя първи учител и моя най-любим дядо. Той е човекът, който най-много след семейството си обичаше природата – планините, реките, животните. И хората обичаха него. Дядо ми, Иван Ветев Иванов, е роден през 1928 година в село Джурово, община Етрополе. Той е първороден и единствен син в семейството на дюкянджия. Прадядо Ветьо е бил бедно момче и родителите на прабаба ми Яна не давали двамата да се венчаят, защото тя била с доста по-висок социален и финансов статус от него. В крайна сметка станал “заврян зет”, а тъст му и зет му помагали за строежа на малката къща, но срещу заплащане. Спомням си тази къща на село, тя и днес е там, макар и с някои “козметични” промени. На първия етаж сега пустее някогашният дюкян, а горе са стаите. Има и две мази, в едната от които е моето скривалище. В тавана на мазето има капак, който води към тъмно тясно помещение. Пада се стая на втория етаж, която обаче няма връзка със съседната стая. Като малка си мислех, че там са се крили от турците или е скривалище на партизани. Причината за построяването се оказа доста по-прозаична – тайник за ракия. Навремето е бил наложен акциз върху алкохола и хората не са могли да имат повече от определено количество. Моите роднини обаче, като търговци, преценили, че е полезно да имат по-големи запаси. “Доброжелатели” били причината често-често в къщата и дюкяна да има проверки, но тайникът така и не бил открит до падането на “сухия режим”. Не знам много за детството на дядо, но знам, че двете му сестри, Бойка и Дона, са го обичали много. Виждала съм само едната, но по начина, по който казваше ‘батьо’, знаех колко много значи моят дядо за нея. Големият батко е отговарял за двете си сестрички. Всеки, който го познаваше, знаеше колко отговорен и внимателен човек е той. Тук е мястото да споделя, че дядо е човекът, който ме научи да чета, пиша и смятам доста преди да тръгна на училище. Беше ми много интересно с него. А съм сигурна, че на него му бе много приятно да се занимава с деца. Затова бе станал и учител. Той откри света на книгите пред мен – показа ми колко много неща съществуват, стига да знаеш как и къде да ги потърсиш. Математиката с него беше забавна – ако зададеше задача “ако в два джоба имам по две ябълки и изям една, колко ще останат за теб?” Знаех, че ако съм изчислила правилно пред мен веднага ще “изскочат” обещаните три ябълки. Когато ме учеше да смятам, вадейки ябълки или други вкусотии от джоба си, го питах и неговият дядо ли го е учел така вкусно. Той само се смееше. Баща му не познавам, а и знам много малко за него, за майка му също не знам много. Прабаба ми е единствената от набора си, завършила последното седмо отделение в училище. Нещо като нашето основно или средно образование, макар че аз по-скоро го виждам като начално. Странното е, че винаги съм смятала, че дядо е от семейство на обикновени, необразовани хора, може би, защото родителите му са починали много отдавна.
Асоциацията ми за детството на дядо е свързна с една пощенска марка и с печка на дърва. Допреди 10-15 години свързвах Симеон Сакскобурготски с една черно-бяла пощенска марка, на която е около годинка и е облечен с рокличка. Дядо е бил на 9 години, когато престолонаследникът се е родил. Тогава се постановява с указ, че успехът на всички ученици трябва да се завиши с една единица. Дядо е от малцината късметлии, които можеха да се похвалят с успех седем от второ отделение. И като стана въпрос за роклички… Някога е било прието момченцата да се обличат в роклички. Не си давах сметка защо в онази песен от детството ми се пее “ще захвърля всички рокли на тавана”, дядо не ми е говорил за това, но мама не пропусна – явно е прекарала известно време в опити да си представи дядо в рокля. Не знам тя дали е успяла, но аз не успях да “видя” човека с бяла коса, изтипосан в дантела. Е, роклите от детството му не са били точно като тези, които си представям, но си струва идеята. А за печката… Когато е бил малък, баща му не давал лампите да светят до късно, защото токът бил скъп. А когато дядо имал или искал да учи – учел пред отвора на печката. И често го било страх да не падне някой въглен и да изгори книгите. Било му е много трудно и се шегуваше с баба, че я е взел богата – тя никога не е имала проблем със светлината по време на учението си. Въпреки трудностите дядо имаше ‘вишо’, както казват по селата. Давам си сметка, че дори и сред роднинските среди това образование не е било приемано особено добре. Чувала съм дядовата сестра да казва “той Иван и Донка (другата му сестра), като са толкова учени, к’во постигнаха. Само учиха, ‘щото нямаха работа”. Не всички са разбирали желанието за познания и често то е било приемано по-скоро за прищявка, та дори и като мързел – вместо да работят те са се втурнали да учат. Много се забавлявах, когато ми разказаха историята за това как дядо ми е избрал професионалната си насоченост. Искал е да бъде именно учител, а по онова време опциите му са били за начален учител в Благоевград или учител по математика във Враца. Дядо се обадил на братовчед си Иван Маринов – известен софийски зъболекар, човек с опит в пътуванията, дори и в чужбина, да го чака на гарата в София, и се метнал на автобуса от Етрополе. Представям си ги – есента на 1949 г., двама младежи, застанали сред голямото хале на централна гара с малко сакче в ръце. И когато братовчед му го попитал: “Ваньо, за къде да взимам билет?”, Соломоновското решение на дядо било – който влак дойде първи, там отивам да уча. Влакът за Враца бил вечерта, а този за Благоевград – след 15 минути. И така дядо заминал за Благоевград. Мисля, даже съм сигурна, че е взел правилното решение. Животът му в непознатия град никак не е бил лесен. Издържал се е сам, било е тежко, трудно е намирал пари и за хляб, а е избягвал да иска от баща си. Все пак дядо е бил големият син, очаквало се е да се оправя сам, а прадядо и прабаба са искали да отгледат дъщерите си и да им осигурят чеиз. Затова и по време на обучението си е работил много и различни неща. Избягваше да говори за този период, дори мама и баба не знаеха почти нищо. Казармата също не е била от нещата, за които разказва с удоволствие. По онова време по-богатите семейства са откупвали синовете си срещу определена сума и момчетата са пропускали да се запишат в редиците на военните. Прадядо ми е имал средствата да освободи дядо, но не го е направил, което поставило пред дядо нови изпитания.
Службата по онова време била две години и половина. Като учител дядо е получил възможност да съвместява професията си с казармата и престоят там да му се зачете като по-дълъг от реално отслужения. Изпратили го на границата. Първо бил в село Туховище, Гоцеделчевска околия, а после в село Пожарево.
През деня работел в местното училище, а вечер давал наряд с пушката. Казваше, че тогава се е научил да спи прав, подпрян на оръжието. Може да звучи прекалено, но макар и само веднъж съм виждала да го прави. И знам за една трагикомична случка от този период. Било зима, студена и бяла. Той живеел на квартира с двама други учители и били доста бедни, често си лягали гладни. Тримата ходели на работа с едно колело – редували се кой да го кара, а другите двама да крачат пеша. Веднъж, като се прибирали, видели две патици под един мост. Било толкова студено, че крачетата на патиците били замръзнали и те не можели да се движат, макар и още живи. Прегладнели, тримата решили да откраднат една от чуждите патици. Понеже другарите му били само по куртки, а дядо с балтон, на него се паднала “честта” да крие полуживата патица до квартирата. Прибрали се, оскубали я някак, сложили я в тенджерата… И в стаята дошла хазайката – тя знаела, че са бедни и от време на време ги викала да й свършат малко работа, която после да заплати. Този ден решила да ги повика да нацепят дърва. В квартирата миришело на патица, самата тя била в тенджера на котлона. Тримата герои метнали едно палто върху нея (то впоследствие завършило вечерта прогорено) и хазяйката не разбрала за хайдутския им подвиг. Години по-късно дядо разказвал на мама: “Двамата цепим, но през цялото време гледаме да свършим по-бързо, че Пешо да не вземе да изяде патицата сам. Толкова гладни бяхме, че чак ни стана лошо накрая”. Изкарал по около година в Туховище и Пожарево, но видял, че няма да издържи дълго и се отказал от съчетаването на двете длъжности. Почти не му приспаднали нищо от дълга към казармата, въпреки тежките условия. През 1952 год. е изпратен в казармата в Благоевград, но като образован имал “късмета” да го пратят в кухнята. От престоя си там дядо бе си донесъл вкъщи омраза към маслините и беленето на картофи. 3-4 човека белели картофи за цялото поделение. Мама го е виждала да бели с невероятна скорост, но това той почти никога не правеше. Маслините свързваше с един лош старшина, който буквално броял маслините – да не би да са изяли някоя, въпреки че маслините били в огромни количества. След година там бил изпратен в Полковник Дяково, Варненско. Казармата за дядо била цяла вечност. Когато отбил военния си дълг, 3 години работил като учител във Видраре, после година в родното си село. Тъкмо тогава обаче сестра му се дипломирала като учителка и той й отстъпил мястото, за да може тя да е по-близо до дома. Започнал работа в с. Бойковец, близо до Етрополе. Някъде в този период се е запознал по учителски с баба ми и са се оженили.
За съжаление работното му място не позволявало да се прибира всеки ден у дома. Няколко години нямали деца, което никак не се нравело на майка му, която през това време се сдобила с първия си внук от голямата си дъщеря. Няколко месеца по-късно се появила майка ми, а след няколко години и сестра й. На 2-3 годинки майка ми почти не познавала баща си, а когато я питали, тя просто казвала “баща ти си дойде”, все едно не е неин баща.
Дядо е един от първите учители в обновената етрополска гимназия. Двамата с баба бяха много уважавани и дори и днес има хора, които го помнят и говорят с голямо уважение за тях. А определението “даскала”, с което хората го свързваха, не бе носител на негативно отношение, както е днес, а бе признак за голямата почит, която му отдаваха. Пенсионира се през 1988 г.. Питах майка ми как се е отразил 10 ноември у дома. Каза, че поканили баба и дядо на гости в къщи, събрали се, седнали на маса и си казвали “Наздраве, Тодор Живков най-после падна”. Всъщност баба и дядо не бяха очаровани от промените и мислеха, че положителните страни са твърде малко, а очакванията са били твърде големи. Дядо осъзнаваше грешките от комунизма, но смяташе, че покрай малкото свободи, които сме получили, българите сме загубили много от сигурността и спокойствието на уредения живот, който те са имали. След пенсионирането си осъзна нуждата от икономическа стабилност, а и бе свикнал постоянно да работи. Не можеше просто да си седи у дома и да не прави нищо, година-две бе пазач на рудничния комплекс край града. С идването на демокрацията се появиха трудоустроени хора и хора с намален режим на работа, което бе причина пенсионери като него да бъдат уволнени.
В последните си години основното му занимание бях аз и работата по градините, които имаше. Така и не можа да свикне и да не работи нищо. Почина през 1994 година.
Автор: Павлета Давидова
Публикувано в: http://www.omda.bg/
