Етрополе

КЪМ ЕТРОПОЛЕ

За Етрополе нямаше редовно шосе, а някакви неравни и стръмни пътеки, преминавани обикновено със селска кола с кон или пешком. Тази възможност, макар и да ужаси моите съпътници ми се доста понрави. Но аз имах със себе си едно дете и трябваше да пазя него, ако не себе си. Наех се тези няколко часа път от Орхание до Етрополе да премина на кон, условен от група селяни, които пътуваха в същата посока, по която трябваше да се отправим с малката Мария. По ония години никой не бе така придирчив, не търсеше непременно всички удобства в живота, както сега. Още по-малко това можеше да прави една учителка. Отивайки на почивка в Етрополе, аз вече чувствувах оттука, че обиквам дивната му природа, росните му поляни и кичестите му околовръстни гори и че може би ще остана да учителствувам там. Потъналите в зеленина дворища, сгушените един до други червени покриви на приютеното в полите на Балкана градче съгледахме за пръв път от превалящата към него височинка. Дивните и росни зеленини, омайните багри на още свежите под това горещо слънце горски и полски цветя, бяха за мене нещо необикновено привлекателни. Дете на далечния Дрим, спомнях си за моето детство, за кристалните води на родната река, за нависналите над нея главички на белите люляци, за алените божури на родителската ми къша и се чувствувах най-щастливия човек на света.
Настаних се на квартира в семейството Арнаудови.
Личи по всичко – старинна богата къща. При входа – високи дувари. В средата – хубава, вита с разни шарби порта.
Вътре е земен рай.
Дълбока овощна и зеленчукова градина. Далече някъде, в дъното, лъкатуши малко пенливо поточе. Край витата стълба – отбор цветя и нависнали рози, рози. До сайванта – гъста сенчеста лоза.
Хубав, благат край, мислех си аз. Каква голяма разлика с нечистата, разхвърлена, пуста и парцалива София, прибрала в недружелюбните си и кални прегръдки отбора на българския народ, но все така без сърце, без простор, без душа!
Качихме се по витата стълба, влязохме в широка, светла и приветлива стая и заживяхме живота на мирната и трудолюбива българска провинция – всичкото за тогавашния български живот. Изгубеното за сегашния ненаситен, миражен живот.
Дните провървяха един след други, бърже и незабелязано. Росните поляни, околните падини, един манастир в околностите, една старинна кула, няколкото приятелки, една от които отсетне стана моя ученичка – Мария Пекова – това бяха обектите на моето начално пребиваване в този тих, трудолюбив, трезв балкански край от нашите просторни български земи.
Кулата на Етрополе, тя ми навяваше много от онова, що бях запомнила от учебниците за рицарското Средновековие. И често се питах отгде това име Етрополе (Етрополис) за малката паланка, притисната от вси страни в недрата на тоя безкраен лабиринт от възвишения.
В Етрополе заварих стария наш педагог, отсетне директор и екзархийски училищен инспектор, Атанас Наумов Високополски.
Той бе главен учител на мъжкото училище и току-що бе се прибрал от София, за да подготви работите за започване на новата учебна година. Научил, казваше ми той, че от София щели да ми предоставят да уредя девическото училище в града, което и наистина стана, обаче само след като се убедих, че мога да бъда полезна и аз със слабите си сили на тоя буден и мил край, а най-вече на толкова преданите по онова време, и жадни да се учат етрополски моми.
През края на септември 1880 година отделихме едно мъжко и едно женско класно училище.
Взех да преподавам история, български език, география, пък и за кратко време – и естествена история и аритметика! Безспорно, едно претрупване с работа, възможно поради пълната липса на учителки за девическите класове само за ония години. При това никой не искаше да чуе още за учителка и за девически класове.
Имахме доста възрастни момичета, някои от тях самоуки, други посещавали по-рано курсовете на мъжкото класно училище, в което освен Наумова бяха и учителите Стойчев или Стайчев, позабравила съм, и Пеев – зет на Илия Вълчев.
Училищните старци-настоятели бяха почтени хора и хора с тежест пред етрополци.
Поради това, че етрополският край тогава бе богат край, стопанството цъфтеше, изобилието бе ханаанско, гостоприемството безкрайно. Ние, дошлите отвън учители, се радвахме особено, като виждахме румените засмени и бодри лица на нашите ученички. Бяхме постоянно в средата им, живеехме за тях, учехме ги да обикнат науката, молехме се с тях в утринните и вечерни молитви.
Всички етрополски наши ученички бяха остроумни. В същото време те бяха кротки, добродушни деца. Най-доволни, вън от класа, се чувствуваха всред майката природа и в храма пред лицето на Всевишния. Красотата на околния мир бе подхранила в невинните им души склонност към божественото.
Царевна Миладинова-Алексиева – 31 декември 1931

0 отговори

Вашият коментар

Включете се в дискусията
Feel free to contribute!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.