Една година след Априлското въстание, в отговор на зверските кланета, убийствата, кръвопролитията и смъртта, Русия реши, че ще помогне на нас, българите . Искаше да запазим достойнството си , да върнем и „изчистим” омърсената ни чест, да се изправим и да продължим напред, да бъдем смели, решителни и отговорни към родината, към българското, да бъдем горди, че се зовем българи. Да бъдем горди, че сме родени и отгледани в таз българска земя, че сме засукали първото ни майчино мляко от гръдта на една българка. Нашите братя руснаци бяха дошли с мисия- революционна, но не само. Те искаха българите силно да обичат и бранят своята България- късче от Рая. Липсваше ни надеждата, от нея не бе останала и следа, бяхме напълно обезверени. Единствената искрица надежда за нас бяха нашите братя- руси. Нашите „братушки”.
- Яницо, бързо, бързо, мале! Братушките идват да ни спасят от изгнание и смърт, идват да помогнат! Излизай, чедо, бързо, донеси питката с меда, гладни са, да ги посрещнем подобаващо, по български, както само ний можем…- извика ме мама Неда. Сепнах се и за миг сърцето ми спря от вълнение.
- Боже, о, господи, най- сетне – спасени сме! Налузих цървулите, сплетох косата си на плитка и я отметнах настрани. Взех питката с меда, букетчето здравец, овързано с червен конец и излетях навън като пеперуда. Сърцето ми продължаваше да бие лудо от вълнение. Ето ги, задават се, нашите спасители!
- Яне, тичай маме, тичай, посрещни ги.- радостно крещеше мама. Затичах се, но изведнъж се спрях. Краката ми се подкосиха, пот обля челото ми, не усещах пулса си, боже, какво се случваше?! Руският офицер слезе от коня си и се изправи пред мен- беше здрав като скала, мъж планина, беше красив. Взирах се дълго в дълбоките му сини очи. Боже, глупава Яницо, недей да се влюбваш, недей! Бях слисана, не продумвах и думичка.
- Яне, хайде мале, нагости ги, посрещни ги, дай им стръкче росен здравец, хайде чедо!- гласа на мама ме сепна и отново започнах да усещам ритъма на сърцето си.
- Привет, девочка! Как тебя зовут?
- Меня зовут Я…, Я-я…
- Яница е моето момиче, Яница! – провикна се мама Неда.
Руският офицер се приближи, усмихна ми се и прибра спуснатия ми кичур зад ухото. Поруменях от срам и отново ме обзе вълнение, но бързо се осъзнах. Мама ме подканяше да им дам да си отчупят от питката и да си натопят залъка в мед… питката щяла да стане твърда като камък, ако още съм се бавела… това беше най- прекрасният момент в живота ми.
Баща ми бе първенецът на селото и офицерът остана вкъщи, докато започнат боевете между руси и турци. Нашите виждаха, че между мен и Николай пламваше любов, радваха ни се и ни подкрепяха, но и двамата бяхме наясно, че това няма да свърши добре. Ден след ден обичта ни един към друг растеше, сърцата не питат умовете.
Дойде денят, когато трябваше да изпратим руснаците, усещаше се смъртоносният и вледеняващ дъх на войната . Време беше! Бях станала още в ранни зори и приготвих нещата на Николай. С мама направихме чудна закуска за изпроводяк, но никой не бе радостен. Усещах буца в гърлото си, която растеше с всяка изминала и следваща минута до тръгването на Николай.
Черковните камбани удариха осем пъти, Николай стана от масата, трябваше да тръгва. Не бях на себе си, сърцето ми бе свито на топка, крайниците ми бяха студени, ледени, руменината ми бе изчезнала, изглеждах като същински призрак. - Боже! – помислих си. Дали това е последният път, в който виждам любимия си?! Пази го, боже, закриляй го!
Николай ме прегърна силно, нежно ме целуна по челото и сложи ръката ми на сърцето си. Каза ми, че много ме обича и ще се върне жив и здрав, ще ме поиска за съпруга и ще ме отведе в Русия, руска снаха ще ме прави. Засмях се, но лошите мисли отново ме обзеха и наведох глава. Усетих как пуска ръката ми и сълзи обляха лицето ми. - Ще ми липсваш, Николай! Пази се, обичам те! – тихо прошепнах аз. До последно стоях вън на портата и гледах отдалечаващия се силует на моя любим. И в този миг не осъзнавах или просто не исках да осъзная, че го виждам за последен път.
Мина година. Войната приключи. Победихме. Много жертви бяха дадени, но аз тайно се надявах, че моят любим Николай не е сред тях. Майка и татко излязоха на централния площад да посрещат нашите спасители. Аз отидох по- късно, пременена в нова бяла рокля, косите ми – дълги, буйни и къдрави, небрежно се спускаха и разстилаха по раменете ми.
-Ето ги, задават се! Здравствуйте, братушки!- ликуваха българите. Сърцето ми се сви, разтреперах се като лист. - Господи, дано е жив! Върни ми го жив!- молех се аз.Мина една войска, втора- нямаше и следа от моя Николай. Започнах да се притеснявам. Съобщиха, че има още една група от офицери, генерали и командири.
- Там е, там е моят офицер, нали мамо?!
- Там е Яне, там е , дъще, бъди спокойна ,чедо, той е смел и пак ще го видиш, жив и здрав ще се върне! Затичах се да го посрещна, но не го видях, нито един не беше моят Николай. Вкамених се. Ушите ми започнаха да бучат, погледа ми се замъгли… той е мъртъв, мъртъв е! Съобщиха имената на всички жертви, сред тези имена чух името на своя любим.
- Николай…, върни се… – неспирно започнах да ридая. Ти ми обеща, обеща ми, че ще се върнеш… върни се при мен… Господи, върни ми го, върни ми моя Николай!
Къде ли българската земя е приютила неговото младо сърце? Аз вярвам, че тогава, в тези последни мигове искрици живот българската земя го е приласкала- като негова втора майка Родина. Дали в тези последни мигове, прощавайки се със живота, той е зовял моето име? Той беше мъртъв и никога повече нямаше да го видя, да усетя нежността на целувките му, топлината на неговите прегръдки, никога повече нямаше да потъна в дълбоките му сини очи… остана ми само споменът. Споменът за една спечелена война, в името на българската свобода и споменът за една чиста и истинска любов. Спомен, вплел завинаги нашите две сърца- българското и руското.
Спомен за една започнала любов, прекършена от войната, но… събрала ни във вечността!
Автор: Никол Павлова – СУ „Христо Ясенов“, 9А клас, гр. Етрополе.
