История за това как всеки може да е герой в очите на другите.
Германия. Няколко години след края на една от най-опустошителните войни, хората се опитваха да започнат отначало. Опитваха се да продължат своето съществуване, колкото и тежко да им беше.
Лена трудно се примиряваше с факта, че войната й е отнела твърде много хора. И все пак беше щастлива. Живееше в същата малка къщичка на старата разбита улица, заедно с майка си, по-голямата си сестра Изабел и двамата си по-малки братя близнаци- Макс и Гилбърт. Все още посещаваше училището си, където се срещаше с толкова много познати и приятели.
В деня от който историята ни започва, Лена беше в час със съучениците си, когато госпожата им съобщи, че всички те имат важна задача. Трябваше да напишат разказ за цената на това да си герой.
–Държа да споделите история на герой от вашето всекидневие, но да не споменавате името му!- строго добави учителката.
Ежедневието на Лена и нейните връстници не беше много разнообразно, но със сигурност имаше за кого да разкаже история.
Млекаря Франц. Това беше първият човек за когото тя се сети. Франц беше възрастен мъж, който малко преди края на войната беше мобилизиран против волята си. Върна се невредим, но и до ден днешен , щом чуеше силен звук или трясък, получаваше тикове или изпадаше в истерия. Лена винаги се беше чудила през какво ли е преминал на фронта. И все пак беше добродушен и винаги, когато имаше време, спираше, за да си приказва с нея. Дори беше научил малкия й брат Гилбърт да лови риба в близката река.
Сети се и за собствената си майка. Медицинска сестра, която беше отделила от своето време и енергия, за да може да помогне на всеки. Лена искаше да върви по нейните стъпки след време.
Или пък…не беше задължително да пише за някой по-възрастен от нея. Все пак не възрастта, а делата те правят герой. Лена се замисли. Може би имаше човек, който да беше най-подходящият герой за разказа й. Мариета. Съученичката й. Лена никога не беше говорила с нея, но беше чувала доста неща за живота й. Родила се с хронични проблеми и докторите й давали малки шансове да оцелее. И все пак успяла. Имала много операции, много премеждия, но също така и много победи. Лена й се възхищаваше. Мариета беше момичето, което никога не отказваше да помогне. Пак тя беше тази, която се покатери на най-високото дърво, за да свали едно хвърчило, заплело се в клоните. И въпреки че лекарите я съветваха да се пази заради крехкото си състояние, тя отново беше тази, която скочи в ледената река, за да спаси едно давещо се коте.
Лена грабна лист и молив и започна да пише чужда история, превръщайки я в незабравим разказ за това как едно малко момиче успява да пребори болестта си в желанието си да е тази, която тя реши, а именно- смела.
На другия ден Лена прочете историята си. Или по-точно историята на Мариета. Момчето чието хвърчило се беше заплело в клоните на дървото и момичето чието коте почти се удави, може би разбраха за кой става въпрос в разказа. Но дори и да се бяха досетили, те не го показаха. През цялото време класът мълчеше и слушаше ясния глас на Лена. Щом приключи с разказа си, тя се обърна леко към Мариета и я видя да се усмихва с благодарност, въпреки че в погледът й се четеше много повече.
Автор: Деана Атанасова