Тиктака старият часовник,
отмерва глътки самота
докато чакаш да се върна
във къщи, да не си сама…
Градчето, побеляло в здрача
притихва, глуха е нощта:
далеч, далече са децата,
разбягаха се по света.
Във всяка къща Етрополска
все някой липсва вечерта
и залък, като пред икона,
го чака, заделен с молба…
И има стаи притъмнени,
не грее лампа ни една;
чедата уж са „задомени“,
а тъй далече от дома!…
На пейките седят старици,
обсъждат техни си дела,
ала в едно си те приличат:
в очите плаче самота.
Животът някак си минава
от скок на скок, от грях на грях
и малко време все остава
за най-безценните неща.
И само в сънищата бягаш
насред вековната гора,
от ручей сладководен пиеш
до манастирската врата…
И тихо мама те прегръща
и всичко вече е наред;
починалите пак се връщат
да ти дадат добър съвет.
Отдавна чака те градчето
така любимо, тъй далеч!
Със тежък камък е сърцето,
поело своя път напред.
Автор: Наталия Ножарова
„Етрополска литературна зима 2016г.“
Произведението спечелило първа награда на журито в раздел поезия.
