Аз нося мълком твойта орисия
и любя те аз скритом, като раб.
Изгарям с радост в твоята стихия:
Безсилна ли си ти – и аз съм слаб.
На морните ти угарни полета
в душа аз крия тихата печал;
зад теб селяк след ралото си крета,-
за теб аз скиптъра на Зевс бих дал.
Кога сред мрак на векове заспали,
на някой древен цар съзря следи –
и мойта бледа кръв се в миг запали
от подвига на моите деди.
Тогава лъв съм аз и волна птица,
лазура ти е царствен мой подслон
и вярвам, че тогава сам с десница
Балкана хвърлил бих аз в Хелеспонт.
Аз нося мълком твойта орисия
и празника, и твоето тегло:
на Витоша вледената стихия
блести кат шлем на моето чело.
