Свечеряваше се. Тиха зимна вечер се спускаше над смълчания Балкан. Първите лунни лъчи си пробиваха път през клоните на вековните букаци. Докоснат от тях, снегът искреше и припламваше със своята белота. От време на време се чуваше глухото пропукване на някой клон под тежестта на снега и топуркането на някое зайче.
По сгушената под снега пътека в тази студена вечер яздеше самотен ездач. Неговата тъмна фигура си проправяше път през снежната пъртина. Конят тежко пръхтеше, затънал до колене в снега. Понякога пътникът спираше, отмяташе качулката на ямурлука си и тревожно се ослушваше.
Изведнъж кон и ездач наостриха уши. Наблизо се чу кучешки лай. Самотният пътник уморено пришпори коня си. Скоро след завоя се показаха зидовете на манастира „Варовитец“. Надушило приближаващите се, кучето залая яростно. Зад прозорците на манастирската килия светна пламъчето на газениче и надникна главата на игумена.
- Тихо, Рошльо, тихо! Кой е?- прокънтя гласът на игумена Хрисант.
- Отче, аз съм. Дякона. Твоя приятел от Карлово. Сам съм. Отвори.
- Апостоле, ти ли си? Какво те води насам в тия вълчи студове?
Хлопна врата и забързаните стъпки на игумена се приближиха към тежките дъбови двери. Проскърца резето и през отворената врата се показа едно благо и усмихнато лице. - Дяконе, радвам се да те видя! Приятелю, притеснявах се за теб. Ден и нощ беше в молитвите ми – продума старецът и топло прегърна неканения гост.
Двамата се озърнаха и влязоха в манастирския двор. Заведоха коня под сайванта, сложиха му една торба ечемик, завиха го с козяк и се отправиха към магерницата на манастира.
Скоро в огнището весело се разгоря огън и се разнесе вкусния мирис на притоплената бобена чорба. Левски уморено се излегна на миндерчето, стоплен от огъня и бърборенето на игумена.
Хрисант млъкна, замислено го погледна и примъкна синията до него. - Хапни си хляб и бобец. Сигурно си премръзнал и пригладнял. Стопли се.
- Отче, стопля ме твоето посрещане. А бобецът и питката са най- сладките, които някога съм ял.
Игумена изчака Левски да се нахрани. След това раздигна синията, приплакна глинената паничка и като подреди всичко, седна на едно трикрако столче близо до госта си. - Чадо, какво те води насам? Няма покой за тебе…
- Ех, Отче, стига покой. Време е да разтърсим юначната си снага. Всички да се надигнем и отхвърлим деспотско тиранската власт, дето петстотин години ни е душила.
- Така е, чедо. Ти умора не знаеш: днес си тук, нощем по пътищата, денем в някоя колиба. Ту богат търговец, ту одърпан просяк, ту турско заптие – всяка пътечка, долчинка, рекичка те знаят.
- Чакат ме, Отче. Чакат моите слова, моята вяра. Българската душа е зажъдняла за бунтовни думи, сърбят ги коравите ръце да грабнат шишанетата и сабите, да чуят тътена на черешовите топчета. Ти сега ми разкажи какво става из Етрополско. Даскал Тодор как е? И той умора не знае- училище, читалище, комитетски работи. Мюдюрина често дохожда ли? Заптиетата душат ли наоколо? Да не са се досетили, че в града кипи революционна дейност. Ех, да имахме повече такива комитети като вашия.
… В огнището цепениците бавно догаряха и рой искри се разпръсваха в сумрака. Двете фигури сведени една до друга оживено си шепнеха. Навън вече бе започнало да се развиделява. Нощните сенки отстъпваха към планината. - Апостоле, аз ще те оставя да си подремнеш, пък ще ида да се приготвя за неделната служба. Може от града да дойдат семействата на Мишо Вълчев и Илия Правчанов. Верни комитски люде са те.
- Добре, Отче. Аз ще сляза в моята одая- Левски се засмя и отметна чергата на миндерчето и отдолу се показа капак. Той го вдигна и надникна в тъмното скривалище.- Скоро, Отче, скоро. Няма да се крием, а всички, цяла Европа ще ни види и чуе. Стани, стани, юнак Балкански, от сън дълбок се събуди!- пламенно изрече Апостола и се скри в скривалището.
Игуменът Хрисант поклати глава и оправи чергата.
Скоро утринта нахлу в манастирския двор. Звънкият глас на петела, кудкудякането на кокошките, веселото лаене на кучето, скърцането на приближаващите каруци нарушаваха горската тишина.
Игуменът Хрисант, облякъл стихаря си, посрещаше Вълчевото и Правчановото семейства. Някое дете непокорно тупваше в снега и звънък смях се разнасяше наоколо.
От църквата се чу плътния глас на игумена. Левски го слушаше умислено. Стана, загърна се плътно в ямурлука си и рязко отвори вратата. - Гасподи, закриляй българите, подкрепи десницата им…
Стреснати присъстващите обърнаха глави. В рамките на вратата се извисяваше горда фигура.
-Левски, Апостолът…- смаяни мълвяха присъстващите
Силният глас на Апостола кънтеше в църквата, извисяваше се към сводовете и се лееше свободно през отворените двери…
Автор: Наталия Дочева