Разказ на един директор на оздравително училище:
Бяхме започнали учебната година, когато от Общинския център ми се обадиха да приема за ученик в VІІІ клас момче, което се е опряло на двете основни училищата в града и всички учители са вдигнали ръце от него.
Макар и да сме оздравително училище, нямаше как да откажа. Времената бяха такива.
Времената бяха и по-инакви и за други неща, за които ще ви разкажа накрая.
На другия ден в дирекцията ми влязоха момчето и неговият баща. Докато баща му влезе много смутен, което му личеше от пръв поглед, неговата „надежда”, както викат по нашия край, влезе с такова голямо самочувствие, че…
С разкрачена стойка и с ръцете в джобовете, този дангалак се държеше така нагло, че не се стърпях. Колкото и да съм сдържан и внимателен при подобни случаи в училището и извън него, на този направо му изкрещях:
- Ти кой си и за какво си дошъл?!
- Ученик съм и ме пращат да уча тука.
- Като си ученик, защо не се държиш като такъв, а?! Извади си ръцете от джобовете и застани мирно!
Не помръдна и дори не даде по нещо да се разбере, че ще се държи по друг начин. - Излез веднага навън и ще влезеш, когато те повикам! – Изгоних го по най-брутален начин, макар че това ми поведение да беше напълно в разрез с моите разбирания за отношенията с учениците.
От практиката бях научил, че когато ученик е „извикан при директора” и влиза смутен, пристъпва от крак на крак и се чуди къде да си дене ръцете от притеснение, той вече се е самонаказал. В такъв случай едно човешко, дори бих казал дружелюбно отношение към него върши по-добра работа от наказанието.
Но…тоя, за когото ви разказвам, се държеше свръх нахално. Така, както го е правил вероятно и в града.
Когато излезе, попитах баща му дали има 20 лева в него. Бях вече си изработил печелившата тактика спрямо тарикатчето. - Парите ще ти ги поискам пред сина ти и ще ти ги върна веднага когато приключим всичко.
Човечецът едвам кимна разбиращо, извади парите от кесията и ги пъхна за по-лесно вадене, в джоба на сакото.
Преди да извикам сина му, извадих кариран лист хартия и химикалка. Поставих ги на бюрото и повиках „ученика” да влезе. - Слушай ме внимателно, момче! За поведението ти в града имам подробна писмена информация. Само, че те предупреждавам, такива при мен и в нашето училище не минават. Ще останеш при нас само ако подпишеш декларация, че няма да биеш учениците, няма да се заканваш на учителите, няма да чупиш нищо и няма да бягаш от училището. До ваканцията, забрави, че ще си ходиш и у дома.
Това са условията. Ако ги приемаш – подписваш декларация и оставаш, ако ли не – извиквам инспектор от Детската педагогическа стая и отиваш в ТВУ. Казвай какво ще правим?!
Забелязах белезите на лек смут в началото, а последствие започна и той да се чуди къде да си дене ръцете. Това ме окуражи и му подадох листа и химикалката. - Пиши това, което ще ти продиктувам. Накрая поставяш датата и подписа си.
Когато написа първите думи: „декларация…аз подписаният”… и т.н., пот рукна от челото му и капки покапаха по листа. Разбрах, че се е предал и можем да го спечелим като човек.
Когато подписа декларацията и я постави на бюрото, се обърнах към баща му: - Имаш ли 20 лева у теб. Ще ги прикача към декларацията, като гаранция, че ще бъде изпълнена. Пък и, ако счупи нещо, да е платено предварително.
Тогава най-неочаквано синът се обърна към баща си: - Татко, ако остана да уча тук и завърша, ще ми дадеш ли парите за мен?
Изтръпнах, защото това не го бях предвидил в предварителната уговорка с баща му. Ако в този момент, той откаже на молбата на сина си, всичко отиваше „на кино”. - Ще ти ги дам! – каза баща му и на мен ми олекна съвсем.
Повиках класната на VІІІ клас, за да приеме новия си ученик. Върнах парите на бащата, а декларацията хвърлих в коша. „Театрото” постигна целта си!
Тогава възрастният човечец бръкна в торбичката, която беше в скута му, извади три ябълки и ми ги подаде със смутена усмивка: - Директоре, благодаря ти, нямам какво друго да ти дам за отплата. Вземи ги и дано моят дангалак влезе в правия път.
Какво е станало с неговия „дангалак” не мога да ви кажа, защото месец след това ме преместиха на друга работа. Дочувах, че е завършил успешно годината, но подробности не можах да науча. Повече не видях нито него, нито баща му. Забравил съм вече и имената им.
Мога сега да ви кажа, че бях напълно удовлетворен от постъпката си, защото сме помогнали на един млад човек „да влезе в правия път”, както му викахме тогава.
Що се касае до трите ябълки, в онова време това можеше да се тълкува като: подкуп, рушвет, подмазване и не знам още какво, а днес май му викате „корупция”.
А това си беше един жест на дълбоко смутен, объркан и благодарен човечец.
Още повече, че ги извади след като мина цялата процедура по „очовечаване” на неговата „надежда”. А не предварително. Пък и него го бяха изпратили при мен, а не беше дошъл да се моли за момчето си да учи при нас.
Затова тези три ябълки няма да ги забравя никога.
Автор: Христо Христов, гр. Етрополе – 02.04.2019г.
РАЗКАЗЪТ БЕШЕ ОТПЕЧАТАН В ПЪРВИЯ БРОЙ ЗА 2020 ГОДИНА НА СП. МАТАДОР.
