Обичал е Васил Левски Етрополския манастир и затова почти винаги му е гостувал минавайки по този край. Тук сред вековните гори, прохладата и тишината той се чувствал отлично. Сетне освежен, ободрен, поемал през Балкана за Южна Бълария или за подбалканските градчета: Тетевен, Троян.
Игуменът и хората му го посрещали топло, сърдечно, дори с помощта на комитетските люде скривалище изградили. Така било и този юнски ден за който ще ви разкажем.
Дошел в манастира късно през ноща, апостола спал до 11 часа, а когато излезъл на двора, посрещнал го игумена с блага усмивка и напевен глас.
– Отмори ли се синко?
-Тук се чувствам като в детството волен, безгрижен – весело отговорил Левски.
-Радваш ме с тези думи, синко, тихо произнесъл игумена и добавил – а сега да вървим при извора, любимото ти място, подредили сме скромна софра да похапнем и да тръгвашл
-Благодаря, Хрисане, тогава да си взема багажа. – казал Левскил
-Ела, ела, после багажа, – подканил го Хрисант.
-Хубаво- съгласил се Левски, хванал монаха под ръка и се запътили към извора, отстоящ на 200-300 метра от манастира. Още се не ръкувал с всички и от ъгъла на манастира един монах извикал.
Игумен Хрисант, гости имаме. – Докато изрекъл и на поляната се показали трима турци на коне. Хрисант и хората се стрестнали, засуетили се, объркали се. Левски тихо, но твърдо заговорил.
-Спокойно, аз съм дошел за пастир на мястото на Донко, работил съм две седмици и понеже сте намерили местен човек, днес си отивам. От твоя край съм Хрисант. Докато апостола произнесъл тези думи, турците дошли. Игуменът се съвзел, пристъпил напред и високо казал:
-Я, кой се е сетил за нас, самотниците, каква чест, лично мюдюринът да ни посети! – Турчинът подал коня на един от пастирите, поел ръката на игумена и заговорил:
-Обикаляхме околността та навръщане реших да мина, повече от месец не сме се срещали.
-Добре си сторил, много ми е драго, е хайде заповядайте, сядайте, любезно канел игумена, сетне се обърнал към един от монасите:
-Бягай, донеси още суджук и пресно сирене, нареди веднага да заклят един петел, я чакай, ако гостите не бързат, може и едно агне да заколите от сугаретата.
-Бива, само, че да е добре изпечено – намеси се мюдюринът.
Монахът забързал към портата, турчинът отпил голяма глътка ракия, налапал парче месо, погладил брадата си, сетне замахнал с ръка към стоящите.
-Сядайте де.
-Неприлично е. – отговорил с поклон Левски.
-Щом аз нареждам! – изръмжал турчина.
-Все с добро да ви дарява алах. – казал Левски и седнал.
Седнали и останалите.
Хрисант се настанил до мюдюрина, взел чашата, двамата се чукнали, пили.
-Та викам, по какъв случай тази софра? – попитал турчина и сръбнал от ракията.
-Преди врими, нали помните, умря от гръм пастирчето Донко, та доведох този юнак от моя край да пасе стоката, докато намерим тукашен. Вчера се яви добро момче, та решихме, по живо по здраво да хапнем и изпратим земляка.
-Е, и какво работиш там? – казал мюдюрина и посръбнал от допълнената чаша.
-Дървар съм, ми то при нас балкан като тука, берем дърва, продаваме, все в гората. Дето се вика, като на длан познавам планината. Затова и нашия мюдюрин често ме взема на лов, хем зная къде има дивеч, хем стрелям добре, бавно говори Левски.
-Така ли значи, точно биеш – любопитно произнася турчина.
-Много точно, всички тамошни ми признават – отговаря Дякона.
-Абе тамошните ти признават, ама тукашните? Да речем с мен смееш ли да се надстрелваш – оживен казал мюдюрина.
-Както кажете, така ще бъде – отговорил Левски.
Разгорещил се мюдюрина, той бил добър стрелец. Това знаел и Хрисант, затова се намесол в разговора.
-Я да пийнем, остави го моя земляк, той обича да се похвалва.
-Така ли бе, дърварино? – отсякъл турчина.
-Не, не е така – отговорил Левски.
Мюрдюрина се изправил, бръкнал в джоба, извадил гюздана, подал го на игумена.
-Хрисант, отброй сто гроша, ако ме победи, халал да са му.
-Само, че аз имам двадесет и игуменът дето пасах овцете, ако даде още толкова, повече нямам – рекъл Левски.
-Стигат – одобрил турчина и продължил – виждаш ли онзи кол? Поставяме на него камък, стрелям аз, ако улуча, слагаме на теб друго толкова голямо.
-Съгласно – спокойно отговорил Левски.
-И все така до пет пъти за всеки – казал мюрдюрина.
-Прието – с поклон вече прав отвърнал Левски.
-Османе, бягай, ти ще поставиш камъчетата, само, че честно – разпоредил на единия турчин, мюрдюрина.
-Разбрано – отговорил турчина и затърчал към кола.
Само за секунди той поставил камъче и се отстранил. Мюдюринът вдигнал пушката, прицелил се, гръм и камъчето се пръснало.
-Аферим – ласкаво произнесъл Левски.
Доволен мюрдюрина му подал пушката. Левски я поел, вдигнал я, изстрел и също съборил камъчето.
-Добре, добре – измърморил мюдюринът, стрелял отново и отново уцели и пак левски, но уви не улучи.
-Не слуша, думам му, ама на ти сега – мърмори Хрисант.
-Не се плаши, може и да ти простя грошовете – великодушно произнася турчина.
-Дълъг живот и все радости да Ви дари алах, – рекъл Левски с поклон. И пак взема пушката турчинът и за трети път улучва. Този път и Левски съборил камъчето. При четвъртия път турчинът не улучил. Левски ударил. Хрисант, иначе хитър, съобразителен човек, сега неиздържал, вдигнал ръце и произнесъл браво.
Левси подал пушкатана мюдюрина и тихо попитал.
-Ще ми разрешите мли да кажа нещо?
-Кажи, кажи – спокойно отговорил турчинът.
-Ами от четири изстрели и двамата ударихме по три пъти, ако разрешите нека прекратим.
-А защо? – попитал мюдюринът.
-Да речем, случи се, та, мърмори Левски.
-Аз съм честен в приказките, запомни това – малко ядосан отсекъл турчинът.
-Ваша воля – поклонил се Левски.
Спокоен мюдюриът вдигнал за пети път пушката, прицелил се, стрелял, не улучил.
Левски поел за последния изстрел пушката, вдигнал я светкавично, гръм огласил гората и успех, улучил.
Мюдюринът се приближил, потупал го по рамото, произнасяйки:
-Машала, честито! – после се обърнал към Хрисант, дай му парите, че още петдесет гроша му добави, добър земляк имаш! А сега как ти беше името? – обърнал се той към Левски.
-Васил ме казват – отговорил Левски.
-Е, Василе, да се чукнем за победата.
-Бива, само, че преваля пладне, а пътят е много.
-Няма да ти се бъркам – рекъл след чукането мюрдюрина и седнал отново.
Хрисант, вече овладял се напълно, се обърнал към един от монасите.
-Бягайте, дайте му от касата 20 гроша, една цедилка сирене, един хляб, парче сланина, лук.
Докато Хрисант разпореждал, третия турчин почти пиян бързо скочил, приближил се до Левски и измърморил.
-Абе, ти да не би да си?
Левски го побутнал, поклонил се дълбоко на мюдюрина, поел грошовете от Хрисант и затърчал след монахав манастира. Взел торбата, оставил грошовете на леглото и весело казал.
-С тези грошове да набавите джепане за изпращането на мюдюрина на онзи свят. Защо да харчим и за него народна пара?!
Сетне излезли, подал ръка и бързо изчезнал във вековните гори.
Източник: „Легенди за Етрополката“ с автор Васил Вълков